Дънстън и Трамонто

Здравейте! Това е един фик, който пишем аз и Нериса. Сюжета е необичаен, идеите са изцяло наши, не сме плагиатствали от никъде. Много ще се радваме, ако коментирате в тази тема.

ГЛАВА 1: Затишие преди буря
Soundtreck: The Pretty Reckless - My Medicine


Мразех да ме зяпат. О, не, грешка. Нямаше да имам нищо против да ме зяпат, ако ме заглеждаха с интерес, или ако се извръщаха, за да ме поздравят. Мразех да ме стрелкат със злобни погледи. Всъщост изглеждам доста добре. Като всеки вампир. Косата ми е дълга, медна на цвят, а очите ми - дълбоки и кехлибарени. Имам страхотна фигура и чаровна усмивка. Грациозна съм. И въпреки това, във всеки чифт очи, впити в мен, виждах само едно - омраза. Не си го бях заслужила.
Както и да е, продължих с бързи крачки. Очите ми бяха сведени и умело избягвах краката, които изведнъж се препречваха пред мен в опита да ме спънат.
- Откачалка...
- Изрод...
- С какви очи се наричаш вампир?
- Шибана откачалка...
Обидите се сипеха по мен, затова извърнах поглед и се зазяпах в пейзажа на вампирския град в щата Монтана, сякаш не бях виждала града преди. Луксозните къщи, кацнали в права линия, гладките улици, главозамайващите градини и паркове... Леката мъгла. Монтана, градът на вампирите, със сигурност е сред най-красивите места в света. Напълно игнорирах обидите и злобните погледи. Продължих смело към крайната ми цел - дома ми. Дома на мен и Нериса, ако трябва да съм точна. И като стана дума за Нериса... Разгърнах съзнанието си и потърсих трепкащата светлина. Съзнанието й трепкаше чисто и ясно на фона на останалите. Опитах се да проникна в мислите й. И да, бях се усъвършенствала дотолкова, че това изобщо не ми пречеше да ходя и да игнорирам другите вампири. Най-сетне мислите на Нери, както я наричах накратко, откликнаха на моите.
Руксандра. - не беше въпрос, а потвърждение.
Че кой друг. Виж, знам, че те тормозя за нищо, обаче тези започнаха сериозно да ме нервират. Позволих й да погледне картината през моите очи. Всички тези злобни вампири, всичката тази омраза.
Пука ти. Нека завиждат. В крайна сметка не сме толкова странни. Виждах как Нериса ровичка из гардероба си.
О, да. Само дето пием животинска кръв и имаме нечувани способности... Нищо странно. Естествено, иронизирах. Обаче вампирите от Монтана наистина бяха ужасни. Намразиха ни само защото започнахме да пием животинска кръв, вместо човешка. Тогава избухна бомбата с "Руки и Неса измениха на вампирите". Естествено, учтиво пропуснахме да им кажем истинските си имена - интуицията ни подсказваше, че така трябва. След това дойде и бомбата с "Неса и Руки са плашещо могъщи". И накрая - "Никой да не доближава Руки и Неса. Те са откачалки". Естествено, правеха го от страх и завист, поне тук Нериса беше права. Затова сега където и да отидем, моментално бяхме третирани като... отрепки? Все тая, вече се научих да ги игнорирам. Пък и в крайна сметка аз си имам Неса и Неса си има мен. Не е ли достатъчно?
Връхлетях в къщата ни и заключих вратата, след което дръпнах всички щори. Хей, факта, че не изгарям на слънце не значи, че то не ми пречи.
- Да имаш планове? - Нериса изникна до мен.
- Мдам... Мислех си да се чупим от шибания град за известно време.
Тя се смръщи. Двете със сестра ми сме абсолютно еднакви по характер, а и по външен вид.Е, не съвсем.И двете сме студени, злобни и сероизни.Нериса е брюнетка, висока, стройна и грациозна, също като мен.Почти еднакви сме,с единствената разлика,че аз съм червенокоска,а тя-брюнетка.
- По-точно? - тя ме изгледа настойчиво с кехлибарените си очи.
- Мисля да се забия в някой университет... Йеъл или Оксфорд, примерно.
Тя се замисли. Стрелнах се на втория етаж, в моя спа център... накратко стаята ми. Явно страстта на вампирите към лукса беше неизбежна.
- Оксфорд е хубаво. - Неси ме беше последвала. - Рукс... имам лошо предчувствие.
Кимнах. Най-сетне индетифицирах онова чувство, загнездило се в мен под формата на свит стомах и леко главоболие. Лошо предчувствие. Изглежда милите ни, грижливи съграждани нещо мътеха водата.
Отворих вратата на огромната ми баня и влязох вътре. Наплисках лицето си със студена вода и междувременно чух как Нериса седна на леглото ми.
- Руксандра... - започна Неси, но ми звучеше някак нерешително. - Мислиш ли, че... нали знаеш... Може би някога... някой... ами, може би някой може да ни приеме? Нормално? Като... приятел? Въздъхнах и се озовах до Неси по най-бързия начин.
- Нериса... Не мисля. Пък и не са ни притрябвали тези отрепки.
Прегърнах я. Доста си прилачехме и по характер,и по външен вид,но понякога Неси става много чувствителна.
- Жадна съм. - подхвърлих.
- Не бих отказала да пийна малко. - сви рамене Неси.
- Значи е решено. Тъкмо ще се разсееш от мислите за тези оръфляци. - станах и се запътих надолу. Чувах как Неси ме следва.
Хванах дръжката на вратата и се подготвих за поредната порция атаки.
Излязох навън и направих няколко крачки напред. Нищо. Усетих изненадата на Неси. Въпреки това продължихме.
Вампирите ни поглеждаха, след това се връщаха към заниманията си. Погледите им не бяха изпълнени със злоба, нито бяха гневни. Никой не започна да ни обижда.
Какво им става? попита ме мислено Неси.
Идея си нямам, отвърнах и се запътихме към гората до града. За пръв път го направихме, без останалите да започнат да ни тормозят. Без дори да ни гледат лошо. Сякаш... най-накрая бяхме равни. Въпреки това имах странно чувство.
Затишие преди буря, помислих си, без да си давам сметка, че Неси ме е чула.

Ето втора глава,топла и прясна.Само за информация-Кийра ще пусне резюмето на книгата,когато е готово,защото още го пише.

Глава 2-ра:Неочаквана среща

С Рукс тичахме из гората,търсейки животни,от които да утолим жаждата си. Докато тичахме,сестра ми изведнъж се спря.
- Шшт! - след това с нея се затичахме по посоката, от която се чу шума.
С нея видяхме две...газели?!? Какво?
Усмихнах се и се обърнах към Руксандра, а тя ми кимна решително. Заехме хищническа позиция, а след това се нахвърлихме върху газелите и впихме зъби в пулсиращите им шии. Кръвта потече, гъста и изкусителна, право в устите ни. Имах чувството, че изпразнихме животните за секунди.
Вдигнах глава и погледнах Рукс в очите. Тя се усмихваше, защото вече се беше нахранила.
С нея се изправихме грациозно и прехманахме кръвта по зъбите и около устните ни. Оставихме разкъсаните тела на животните и си тръгнахме. Докато вървяхме започнахме да си говорим.
- Руки, мислиш ли,че ще ни приемат, такива, каквито сме? Не говоря за целия град Монтана, ами за само за някои от тях...
- Не си го и помисляй, Неси. Ние сме прекалено-могъщите-за-да-бъдат-добри, забрави ли? - изпуфтя тя.
- Знам, но защо винаги трябва да...
- Не знам, Нериса, не знам.-въздъхнах.
Тъкмо тръгнах да кажа нещо,когато чух някакъв шум.
-Идва от скалите...-промълвих и със сестра ми безшумно се запътихме към скалите.
- Я кой решил да се появи. - чух глас зад нас.
Обърнахме се светкавично. Пред нас стояха двама вампири. Бяха големи, буквално. Високи, мускулести... и страшни.
- Вижте сега, правим ви услуга. - каза единият от тях. Гласът му беше плътен и леко дрезгав. Русата му коса беше разхвърляна, а червените му очи бяха свирепи. Направи бавна крачка към нас. Чух как Рукс отсъпи светкавично. Аз обаче останах вторачена в другия вампир, чернокос и също толкова красив, колкото и първия,но със сини очи.
Всичко след това се разви светкавично. Чернокосия, Ерик (да, да, имам много силна интуиция) се хвърли напред и секунди след това се оказах притисната под мускулестото му тяло.
- Руксандра! - изпищях отчаяно.
Съжалявам, Неси, имам малко проблеми тук! - извика ми тя мислено. Беше се стрелнала към другата страна, следвана по петите от онзи, русия.
Опитах се да се освободя. Ритах и се мятах във всички посоки... След това се сетих за дарбите си и успях да предизвикам у него пристъп на болка. Не много силен, но достатъчен да охлаби хватката му. Преди да се усетя той ме зашлеви през лицето толкова силно, че почти изгубих съзнание. Умът ми беше толкова замаян... Ерик ме хвана и ме пренесе до края на скалите. Понечи да ме хвърли... Бях толкова замаяна, че дори не го осъзнах.
НЕРИСА!!!
Агонизиращият писък на Рукс върна силите ми. Преди да се усетя се преметнах през рамото на Ерик и стъпих твърдо на земята.
- Ах ти, кучко! - извика Ерик и внезапно загуби равновесие.
Падна от ръба на скалата за по-малко от секунди. Изпищях. Вярно, че искаше да ме убие, но не можех да го оставя да умре! Хвърлих се след него, докоснах почвата и оттам излезе масивен зелен корен. Хванах се за него. Ерик се държеше за парче от скалата.
- Хвани ръката ми! - наредих му. Както и очаквах, той ме послуша.
Напънах се и го издърпах.
В момента, в който стъпих отново на земята, се отпуснах. Съвсем забравих, че Ерик може да ме нападне. Той се приближи бавно до мен.
- Не се плаши... - гласът му бе плътен, нежен. - Няма да те наранявам повече...
Преглътнах.
- Ти... ти ме спаси... Рискува живота си за мен, а аз се опитах да те убия.
Ококорих се. Бях смаяна от болката в гласа му. Понечих да му отговоря, когато откъм другата страна на скалите се чу раздиращ писък.
- РУКСАНДРА! - изкрещях, в същия момент в който Ерик извика "ИЪН!".
Втурнах се натам като стрела. Сестра ми... Сестра ми... Сестра ми... Не можех да мисля за нищо друго...



Съжалявам,че главата е кратка,но само това успях да измисля.

Ето я и следващата глава. Не е кой знае какво, но... Както и да е. И да не забравите да коментирате!

ТРЕТА ГЛАВА: Всички правила да вървят по дяволите /Ruxandra's POV/

Събитията през последните секунди се въртяха в главата ми. Помня как Иън се опита да ме убие... А аз побягнах... Той ме хвана за глезена и ме метна към най-близката скала... Един огромен камък се отрони... Щеше да го смаже... Помня само как разбих камъка на парченца, идея си нямам как... И тогава всичката тази кръв...
- Рукс, Рукс, Рукс... - чух гласа на Неси. Беше ме прегърнала и ме раздрусваше.
- Неси, добре ли си? - изхриптях, преди отново да закашлям кръв.
- ТИ! - изпищя Неси. - ТИ, КОПЕЛЕ ТАКОВА!
Премигнах, за да проясня мислите си. Оказах се в скута на Иън, Нериса пищеше и го гледаше злобно, а онзи другия... Ерик, подказа ми съзнанието ми, я беше хванал през кръста и я държеше здраво. За да не убие Иън, помислих си.
- Н.. Неси.. - успях да пророня. - Добре ли си?
- Добре съм! - извика тя, опитвайки се да се отскубне от желязната хватка на Ерик.
Иън измърмори нещо, притисна ме по-силно до себе си и направи нещо, което така и не схванах.
- Пий! - заповяда ми.
Отворих очи. Беше ухапал ръката си точно при вените и сега оттам се стичаше гъстата, миришеща на живот вампирска кръв. Не беше хранителна като човешката или животинската, но вършеше чудеса. Долепих усти до раната си и започнах жадно да смуча. Усетих как режещата болка в гърба ми намалява... След около минута вече бях възвърнала достатъчно от силите си. Изправих се и огледах всички наоколо. Ерик още държеше Неси, а Иън ме гледаше изненадано.
- Добре... какво по дяволите става тук? - не се сдържах.
- Изглежда ние се опитахме да ви убием...
- Но после вие ни спасихте животите...
Изгледах ги и двамата. Неси все още се притесняваше за мен. Избутах Ерик и я прегърнах успокояващо.
- Добре си, нали? - попитах.
Тя кимна. Отдърнах се от нея и изпуфтях.
- Извинявай, изцапах те... - заоправдадах се.
Тънката ми блуза беше пропита с кръв и разкъсана, а благодарение на мен вече и по нейната блуза имаше кръв. Обърнах се.
- Май и теб изцапах. - казах на Иън.
Действително, ризата му се беше оцветила в тъмночервено и беше скъсана, като моята. Отдолу се разкриваха невероятни мускули... Мускулите, които щяха да те убият, идиотке, помислих си.
- Извинявай. - най-неочаквано каза Иън. Гласът му преливаше от болка.
- Простено ти е. - свих рамене, сякаш ми беше безразличен. - А ти, - обърнах се към Ерик, - имаш три секунди да се извиниш на Неси, ако не искаш да свършиш на парченца!
Той се стресна от ледения ми тон. Започна да сипе извиниения, а в гласа му се усещаше истинско съжаление.
- Мисля, че трябва да ви се реваншираме. - промълви Иън.
- Какво ще кажете отсега нататък да ви защитаваме от злобните вампири? - предложи Ерик.
Тъкмо се канех да го отржа, че и сами можем да се пазим, когато Неси най-неочаквано кимна.
Това е нашия шанс, Рукс. Шанса ни да си имаме приятели. Въздъхнах.
- Ами хубаво. - предадох се. Никога, никога не можех да откажа на сестра си.
Иън ми се усмихна.
- За мен ще е удоволствие. - усмихна се.
- А за мен ще е удоволствие да се изкъпя и преоблека. - простенах.
Бях в ужасно състояние. Дългата ми коса беше прилепнала по окървавения парцал, който някога беше блузка. Черните ми къси панталонки бяха пооръфани по краищата. Цялата бях в кръв. Изпитвах нужда да се изкъпя. Хванах Неси за ръката и тръгнах. Концентрирах се силно и дрехите ми се смениха със същите, но чисти. Толкова много неща се случиха за толкова малко време... Момчетата тръгнаха след нас.
- Май не успях да се представя. Аз съм Иън Трамонто.
Стрелнах го с поглед. Що за същества бяха вампирите? Преди малко се опитваше да ме убие, а сега се държеше сякаш сме приятели.
- Аз съм Руксандра. - измърморих. Гласът ми беше лишен от емоция, но вътре в мен беше като емоционално влакче на ужасите - чувствах се бясна и обидена, задето се опитаха да ни убият, но и доволна, че не го направиха и сега са на наша страна...
Шантав ден., чух мислите на Неси.
Определено. Как мислиш, дали от тия Трамонто ще излезе нещо свястно?
Защо не? Виж колко са мили...
Да бе, след като замалко да ни убият, отговорих й най-безсърдечно.
Не ми се мислеше как ще прекося Монтана в този ми вид. Е, да, дрехите ми си бяха чисти, но самият ми вид... А и ризата на Иън все още беше окървавена. Ако някой ни видеше, нямаше да е трудно да се познае какво сме правили. Продължавахме да наближаваме града. Преглътнах цялата си болка, вирнах брадичка и тръгнах страшно наперено за човек, претърпял такова нещо.
Иън ме погледна с крайчеца на окото си и най-неочаквано ме хвана за ръка. Издърпа ме така, че се оказах зад гърба му.
- Какво правиш? - изсъсках тихичко.
- Нали не искаш още някой да се опита да те убие? - изсъска той в отговор.
Вече виждах улиците на Монтана. Бяха пълни с хора... Вампири, де. Изведнъж ме заболя главата. Тази пасмина в града излъчваше такава злоба, омраза, ненавист и гняв, че направо щях да изгубя съзнание. След като пих вампирска кръв всичките ми сетива и дарби се изостриха толкова много...
- Иън! - разпищя се някаква безмозъчна блондинка и се спусна към нас. - Какво правиш с тази вещица! Пускай я веднага! Целият си в кръв! Какво си правил? Защо не е мъртва?
Всички вампири се надигнаха заплашително. Злобата и яростта им ме замайваше... Имах чувството, че ей сега ще се свлека на земята. Положението на сестра ми не беше много по-розово от моето.
- Трамонто! Пратихме ви да ги убиете!
- Те са живи! Защо, по дяволите?
- Трябваше да ги разкъсате на парченца!
- Махнете си ръцете от тях, изчадия!
Подмятанията валяха като киселинен дъжд.
- Млъкнете! - нареди Иън. Дори не повиши тон, но всички замлъкнаха. Гласът му беше толкова леден, толкова заповеднически. Почти можех да усетя студа и стаената ярост, които лъхаха от него. - Никой повече няма да ги тормози.
- Ако някой се осмели, лично ще се погрижа това да е последното нещо, което ще направи. - допълни Ерик.
За миг тълпата се стъписа, след което отново ме обляха вълните на злоба и гняв... Иън изглежда усети това и ме притисна по-силно до себе си.
Слава Богу, успяхме да стигнем до нашата къща без повече произшествия. В момента, в който влязохме, аз и Неси се свлякохме на дивана.
- Затвори вратата! - наредих на Иън.
Той ме послуша. Къщата беше перфектно звукоизолирана, така че не чувах нищичко от онези отвън.. а и донякъде смекчаваше вълните, които изпращаха.
- Отивам да се изкъпя. - казах и се изправих. - О, и после да почистя дивана.
Добре, че с Неси бяхме избрали кожен диван, та кръвта щеше да се махне лесно. Неочаквано Иън тръгна след мен. Изгледах го с повдигната вежда.
- Да не мислиш, че ще влезеш с мен под душа? - озъбих се.
Той се усмихна криво.
- Спокойно, мислех само да ти помогна да качиш стълбите. Но няма да имам нищо против да вляза с теб под душа...
Врътнах му гръб и хукнах по стълбите. Чух, че Неси също стана, вероятно за да си отиде в нейната баня.
Нахълтах в стаята си като ураган. Изхвърлих дрехите си направо в кошчето, без да ги жаля. Измъкнах една кърпа от гардеробната си стая и се пъхнах в голямата баня.
Не знам колко време съм стояла под мощната гореща струя, знам само, че бях сравнително отпусната, когато излязох. Сресах косата си, преоблякох се и слязох. Неси вече се беше оправила. Колко типично за нея. За разлика от мен тя е организирана и експедитивна. Братята Трамонто се бяха разположили на кухненската маса. Не им обърнах внимание. Интуицията ми подсказваше, че вече все по-често ще са в нашата компания.
- Какво, по цял ден ли ще висите тук? - заядох се.
- Рукс! - скастри ме Неси.
Уф, явно много държеше на тия идиоти. Както и да е, извадих един парцал от кухненския шкаф и избърсах внимателно кожения диван. Неси водеше "въодушевен” разговор с Ерик. Браво на нея, колко лесно се сприятелява...
Изхвърлих парцала и седнах на кухненската маса, където стоеше един от лаптопите ни. Защраках бързо по клавиатурата.
- Е... - Иън се настани срещу мен. - Значи сте много, много по-могъщи отколкото вампирите отвън си мислят.
Изгледах го с присвити очи и кимнах. Той замълча и ме изгледа изучаващо. Станах и се стрелнах горе, за да изсуша косата си. Нахалникът му с нахалник ме беше последвал. Прокарах четката през дългата ми до кръста коса и включих сешоара.
- Любопитно ми беше... Как разби онази скала? - продължи той.
Един от недостатъците на вампирите: слухът ни е толкова развит, че дори на звука от сешоара дочувах разговора на Неси и Ерик, какво остава за този тук.
- Ами не знам. - отвърнах му. - Просто я разбих.
Той се засмя. Не виждах нищо смешно и продължих да суша косата си. Проклятие, беше толкова дълга, че не можех да я среша и изсуша като хората.
- Малко помощ? - предложи Иън.
- Гледай си работата. - срязах го.
Позволяваше си прекалено много за вампир, който замалко да ме убие.