Living easy,
Loving free.
Season ticket for a one way ride.
Asking nothing,
Leave me be,
Taken everything in my stride.
Don’t need reason.
Don’t need rhyme.
Ain’t nothin’ I would rather do.
Going down.
By the time.
My friends are gonna be there, too…
Поредният вик. Поредният звук от забита яростно длан в нечия мека кожа. Поредният спазъм в корема на Лара. Или с две думи – поредният скандал.
Малката чернокоска вече половин час седеше на високия дървен стол в малката си и невзрачна стаичка, очаквайки развоя на нещата. Ярките й като изумруди очи шареха из стаята, обгръщайки всеки малък детайл. Трябваше да запомни как изглежда поредната й любима стаичка, която скоро щеше да напусне. Най-много ден-два и щяха отново да я върнат в сиропиталището, а до една седмица някой пак щеше да я приюти, пленен и заблуден от невинната й красота.
Лара бе увила кичур от нересаната си коса около пръста си и му се любуваше. За едно нещо можеше да е благодарна на този несправедлив живот – притежаваше неземна красота. Но даже тя не правеше седемгодишното момиченце по-значимо, по-обичано. Всеки рано или късно намразваше това ангелче и проклинаше деня, в който се бе залъгал от красотата й.
Томас и Джена Джеферсън – това бяха четвъртите поред приемни родители на чернокоската за малко повече от година. И тя самата не знаеше защо всички я ненавиждат, но пък й допадаше да гледа как самата тя разрушава семейства без да иска. В това отношение тя си бе направо дявол.
Брюнетката изкрещя за пореден път и запрати една скъпа китайска ваза, изрисувана с нежни лилави орхидеи, по съпруга си. Томас успешно избегна удара, но се препъна в ниската стъклена масичка, донесена от Испания. Русокосият мъж се строполи върху крехкото стъкло и го разби на милиони малки парченца. Отблясъците от кристалния полилей над главите им затанцуваха по наръбените стъкълца и ги превърнаха в диаманти без стойност. Кръв потече от множеството драскотини, които се образуваха по загрубялата мъжка кожа.
- За Бога, това дете е виновно за всичко! – Пискливият глас на госпожа Джеферсън бе нетърпим даже и за най-закоравелия престъпник.
- По дяволите, Джена, права си! – Пълният мъж изруга, без въобще да се съобразява с невръстното момиченце, което го слушаше от съседната стая със затаен дъх. Лара се надяваше да я върнат там. По-добре бедна с добри хора около себе си, отколкото богата „дъщеря” на такива измамници.
Мъжът се изправи и изтупа най-спокойно стъкълцата от скъпия си костюм. Явно бе, че и преди се е наранявал върху стъкло и беше свикнал с болката.
- Трябва да я върнем в сиропиталището. – В заключение каза Томас, докато набираше някакъв номер по телефона си. Все някой трябваше да разчисти тази бъркотия.
Лара си отдъхна и, вече спокойна, се отпусна на стола. Щеше да се разкара от този дом. Това бе добре дошло за нея.
- О, не. – промълви Джена и чернокоската пак наостри уши, впивайки нокти в мекото дърво. Един път не я върнаха. Наложи се тя да избяга. Опасяваше се, че тази „възможност” можеше пак да я сполети.
- Имам много по-добра идея от това... – Дебелата брюнетка се усмихна злобно, а дяволито пламъче заигра в черните й като бездна очи.
Лара едва не падна от стола си, който се бе наклонил заплашително над постлания с най-обикновен тъмнозелен килим под. Щеше да е по-лошо, отколкото очакваше. Трябваше веднага да се заеме с приготовлението на малкото си багаж и възможно най-бързо да избяга. Но Джеферсън имаха съвсем други планове за нея.
Чернокоската още не бе измислила как точно ще избяга (живееха на петия етаж, така че вариантът със скачането през прозореца напълно отпадаше.), когато съпрузите усмихнати влязоха в стаята й. Въобще не подозираха, че готви бягство.
- Е, миличката ми, имахме малка караница с майка ти, но вече се помирихме. Искаш ли да дойдеш с нас на малка разходка? – Гласът му бе мил и нежен, на който всяко друго дете би се подвело. Но не и Лара. Тя много добре знаеше, че няма да отидат просто на малка разходка. Щяха вероятно да я убият и да я захвърлят в някой канал. Или да я заведат в уж непознатата за нея планина и да я изоставят. Все нещо щях да измислят.
Гласът ти може да е подвеждащ, но очите ти те издават, глупако!, помисли си чернокоската и се усмихна. За така наречените й родители това бе покорна усмивка. Но който и да е нормален човек я видеше сега, веднага щеше да разбере, че това е една злобна, ехидна и подигравателна усмивка.
- Но не е ли малко късно за разходка? – гласът на момиченцето прозвуча прегракнало, не бе продумвала цял ден, и все пак в него имаше някаква грация, някаква изисканост.
Лара погледна към големия отворен прозорец, през който нахлуваше студен ноемврийски вятър. Бе тъмна и почти непрогледна нощ, луната и звездите бяха закрити от плътните облаци. Скоро щеше да завали, във въздуха се носеше тежкият аромат на дъжд.
Чернокоската не получи отговор, но пък й бяха връчени две лъчезарни и окуражаващи усмивки. Тя се направи на глупава и се съгласи. Помоли единствено да я изчакат, за да се облече.
Навлече набързо раздърпана и протрита синя тениска с надпис “I heart rock” и едни избелели с времето дънки. Но най-важно бе джобното ножче, което пъхна в кеца си и покри с крайчето на панталона.
Двигателят избръмча чак след третото завъртане на ключа. Колата бе стар тъмночервен Форд, прашасал от пустинния климат на Тексас и по-стар от повечето дядовци в околностите.
Лара седна на задната седалка както обикновено. Този път не си сложи колана, за да е по-бърза в случай на бягство.
Бе притворила клепачите си, правейки се на заспала, но съвсем ясно чуваше тихия разговор, който се водеше между двамата отпред.
- Сигурна ли си, че ще стане? – Гласът на Томас бе колеблив, все още не вярваше в успеха на плана им.
- Довери ми се, всичко ще мине по вода! – За разлика от съпруга си, Джена бе напълно уверена в себе си.
- Но тя е още малка...
- Престани, вече ти казах, че и така става! – Жената повиши леко гласа си, но се усети и в миг замлъкна. Не трябваше да събуждат дяволчето. След секунда продължи, вече шепнешком, като се взираше в тъмното пред нея шосе. – Ще я приемат, ще се погрижат за нея, докато стане на девет-десет години, а ние ще получим много пачки. „Красотата” й е важната. – Джена изговори думата с омраза, сякаш да си красив бе богохулство. Самата тя бе превъплъщение на грозотата. Вероятно затова ненавиждаше красавиците. За разлика от съпругата си, Томас едва ли не боготвореше красотата на Лара. Но жена му се караше с него заради това и той бе принуден да не споделя възхищението си с когото и да било.
От отворения заден прозорец нахлу студен въздух и Лара се размърда. Съпрузите веднага прекратиха разговора си, надявайки се да не ги е чула. Продължиха да пътуват през остатъка от нощта, потънали в мълчание.
Кичур черна коса се залепи за потното чело на момиченцето. Чак към девет сутринта бяха спрели с колата на едно изоставено от Бога място и сега бавно напредваха към близкия хълм. Слънцето жарко напичаше по напуканата почва, опитваше се да убие всеки организъм. Но Джеферсън не се предаваха така лесно. Не и за толкова много пари.
Вариантът с изоставянето на Лара в планината бе отпаднал, тъй като отдавна бяха отминали онази част, в която тя можеше да се изгуби. Чернокоската прие с пълно спокойствие факта, че ще я убият. По-добре това, отколкото да се измъчва. Тя вървеше с гордо вдигната глава, игнорирайки пулсиращата болка в слабите си крака. Имаше чувството, че скоро ще се строполи безжизнена в повяхналата трева, но продължаваше напред. Странно бе да се каже, че очакваше с нетърпение смъртта си, но си беше истина.
Тримата застанаха пред дървената врата на малка къщурка. Така наречената сграда бе поставена някак не на място – насред този пущинак изглеждаше като пинчер в Антарктида.
- Това ли е? – Томас несигурно се обърна към жена си. Присви очи от слънцето, което го заслепяваше, за да види изражението, но веднага уплашен отклони поглед. Остана без отговор.
Джена почука тромаво по дървената врата. Отвътре не се чуваше нито звук, въобще бе невъзможно тук да съществува живот. Трудно можеше човек да погледне през покритите с дебел слой прах стъкла. Това, което можеше да се види вътре, бе единствено безпорядък. Сякаш живеещият тук бе напуснал мястото бързайки.
И все пак живот имаше. Слаб, по-скоро хилав, вече почти оплешивял мъж на средна възраст отвори скърцащата врата. Студените му очи срещнаха изпълнените с омраза изумруди на Лара и той показа зъбите си, от които бяха останали едва половината, в жалко подобие на усмивка.
- Моля, заповядайте! – На фона на съсухрената му външност гласът му би подхождал повече на двайсетгодишен младеж, отколкото на собственика си. Джена бегло огледа стаята, която се разкриваше зад отворената врата, и се усмихна едва забележимо.
- Не, благодаря. Бързаме. Само ни дайте пратката. – тук вече Лара не успя да разбере за какво става дума. Мъжът изчезна навътре и след секунди се върна с голям колет в ръце.
Джена го пое и се усмихна, задоволена от тежестта на пакета. Вътре имаше поне петдесет хиляди долара в брой.
Докато тя привидно съзерцаваше пейзажа, Томас се наведе към чернокоската.
- Това е дядо ти, миличка. – непознатият се намръщи, досега не го бях оприличавали на толкова стар човек. – Ще останеш за няколко дена с него, докато ние сме на почивка в Маями. – Момиченцето за малко щеше да се заяде и да попита защо пък и тя да не отиде с тях, но само погледна към „дядо” си и се усмихна лъчезарно, разкривайки два реда прави и бели зъби.
- Добре. Чао! – Джеферсън остана учуден от примирието на Лара, но не го показа. Прегърна я съвсем неохотно, сякаш не знаеше как да го направи, изправи се и след минутка червеният Форд бе отпрашил по шосето. Чернокоската знаеше, че Маями е в съвсем друга посока.
Когато тя се обърна към така наречения си дядо, съзря искрицата на желание в очите му. Тогава осъзна какво става. Бяха му я продали, за да му чисти къщата, а когато пораснеше тя, той щеше да я използва за свои и чужди удоволствия.
Момиченцето бе отвратено от постъпката на вече бившите си настойници. Бе ужасено от мисълта за предстоящите години на терор и слугуване. И все пак усмивката й остана така жизнерадостна, очите й така весели, сякаш нищо не се бе случило и нямаше да се случи. Лара имаше каменна маска, която никой никога нямаше да разбие. Красива като розите, опасна като бодлите им и потъпквана като новопоникващите стръкчета рози през пролетта, Лара бе един бъдещ рай за мъжете. Но тя нямаше да им се даде. Нито Джеферсън, нито този мъж, нито който и да било друг нямаше влияние над нейните мисли и чувства. Само тя. Както си бе помислила и преди това, по-добре да умре, отколкото да се мъчи.
За части от секундата малкото джобно ножче се озова в треперещата ръчичка на чернокоската. Никога няма да ме имаш, помисли си тя и още преди „дядото” да се е обърнал напълно, тя вече бе забила леденото острие точно в сърцето си. Тялото й падна безжизнено в облак от прах, а непознатият остана съвсем леко учуден. Защо тя, а не аз?
П.П. Коментирайте тук.
