House of Night
Ела и ти в Дома на Нощта! Регистрацията трае най-много две минути, а след това имате пълен достъп до всяка тема в сайта. Така две минутки ти осигуряват всичко - терен за роулплей, лично творчество, а и какво ли още не. Присъедини се!
House of Night
Ела и ти в Дома на Нощта! Регистрацията трае най-много две минути, а след това имате пълен достъп до всяка тема в сайта. Така две минутки ти осигуряват всичко - терен за роулплей, лично творчество, а и какво ли още не. Присъедини се!
House of Night
Would you like to react to this message? Create an account in a few clicks or log in to continue.

House of Night

Добре дошли в Мрака, деца на Никс! Нека Нощта бъде вашият спътник в новия ви живот!
 
ИндексPortalПоследни снимкиТърсенеРегистрирайте сеВход

 

 ~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~

Go down 
АвторСъобщение
Amaranth

Amaranth


Брой мнения : 1
Join date : 06.02.2011
Age : 34

~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~ Empty
ПисанеЗаглавие: ~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~   ~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~ EmptyНед Фев 06, 2011 11:11 pm

ГЛАВА 1[/u][/i]


~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~ DamnMansion



Истината е, че в тази история аз не съм точно главният герой. Разбира се, участвам в това приключение, но друг дава нарежданията. Казвам се Лина Метфийлд. А главният герой или по-скоро ШЕФЪТ се казва Широ Аясума. По името личи, че е от азиатски произход. Трябва да призная, че беше много сладък макар, че не това беше първото ми впечарление за него. Всъщност отначало ми се стори наистина гаден тип. Но нека да започна историята от самото начало.
Не бях много контактна личност. По-скоро предпочитах усамотението. Причината беше в това, че бях прекалено срамежлива. Заеквах всеки път, когато някой ме заговори и се изчервявах само, ако ме погледнат. Това беше много неприятно, но не можех да го контролирам. За това се стараех да стоя на страна от големите тълпи. Но Законът на Мърфи гласи, че нищо не става така, както искаме. Един ден, докато си четях книгата в парка, до мен на пейката седна възрастна жена. Правех се, че не забелязвам, но тогава тя стана и просто си тръгна. От нея падна лист хартия. Станах и го вдигнах. Когато поисках да й го върна нея вече я нямаше. Бях любопитна и го разгледах. Беше нещо като афиш. Прочетох го на бързо. После го сгънах и го пуснах в джоба си. Затворих книгата и си тръгнах. Прибрах се у дома. Живеех сама макар, че бях само на двадесет години. Родителите ми мислеха, че съм достатъчно голяма, за да бъда самостоятелна. В началото ми беше трудно да се справя, но постепенно се научих.
Направих си вечеря и седнах пред телевизора. Тогава телефонът звънна. Изненадах се, но вдигнах. Беше непознат мъж. Каза, че съм спечелила някаква награда или нещо подобно. Казах му, че не съм участвала в никакви игри. Но беше факт. Бях спечелила някакво пътуване заедно с още няколко души. Не знаех кои са те, но всичко това не ми се струваше правилно. Казаха ми, че всичко е уредено, аз само трябва да си приготвя багажа и да съм на гарата на следващата сутрин в девет часа. Беше много скоро и неочаквано. Приех, само защото исках да разнообразя скучното си ежедневие. Щом хапнах си стегнах багажа. Оставих го до вратата и си легнах да спя. Часът беше точно 9:45. Спах като бебе цяла нощ. Будилникът ме събуди в седем часа. Смених си дрехите и си измих зъбите. Бях наистина нервна. Щом стана осем, аз взех куфара и излязох. Бях си повикала такси. Стигнах на време (830 часа). Нямах проблеми с качването във влака. Там ми казаха, че ще ми кажат къде трябва да сляза. Не възразих. Бях сама в купето. Очевидно сама щях да пътувам. Това беше добре, защото ми даваше време да се подготвя.
Четох от любимата си книга, гледах безцелно през прозореца, накрая просто си затворих очите за кратка дрямка. Не трая дълго. През остатъка от пътуването си задавах типичните въпроси. Къде отивам? Защо? Какво става? Но, разбира се, нямаше кой да ми даде отговор. А и едва ли щях да събера смелост да задам въпроса. Щом се стъмни кондуктора дойде в купето. Каза ми да се подготвя за слизане. А той самият взе багажа ми. Трябва да призная, че беше много мил човек. За момент се замислих и го попитах колко време всъщност сме пътували. Отговорът не беше какъвто очаквах. Дрямката ми се оказа не толкова кратка. Оказа се, че сме пътували повече от 48 часа. Той призна, че е сипал нещо в чая, който ми бе донесъл. Така му били наредили. Исках да се развикам, но не го направих. Просто слязох там където ми каза. Гарата беше пуста. Нямаше никого. Нямах никаква представа къде се намирам. За това седнах на една пейка и чаках някой да ме потърси. След четвърт час това и стана. Дойде същата възрастна жена от парка. Гледах я с ококорени от изумление очи. Тя само се усмихна. Прошепна само името си: Ирина Денисоф. Не питах каква националност е, защото не ме интересуваше особено. Не каза нито дума повече. Само ми направи знак да я последвам. Чувствах се малко глупаво, че я следвам така… безусловно. Но все пак беше по-добре от това да стоя на студената гара. Пресякохме една уличка и се качихме в черна кола. Стар модел на “Кайзер”. Учудих се, но си премълчах. Все пак бяхме някъде около Кеймбридж. Поне така си мислех. Честно казано нямах никаква представа къде се намирам. Това беше първото име, което ми дойде на ум. Глупаво, нали?
Пътувахме по усамотено шосе минаващо през гъста гора от двете му страни. Гледката беше плашеща и в същото време събуждаше любопитство. На няколко пъти ми се искаше да проговоря, да й задам много въпроси. Така и не го направих. Притеснявах се. Разбира се, тя виждаше това и се усмихваше. Но и тя самата не каза нищо по време на цялото пътуване. В колата беше гробна тишина. Скоро няколко капки дъжд капнаха на предното стъкло. След няколко минути лекото рамене се превърна в буен порой. Във въздуха се разнесе аромата на мокър асфалт примесен с мокра растителност. Отпуснах се на седалката и затворих очи. Наслаждавах се на обстановката. Беше приятно. Скоро пристигнахме пред голяма желязна порта. Отстрани мигаше червена лампичка. Жената натисна едно копче и портата се отвори. Минахме през нея и продължихме още около километър и половина. Паркирахме колата пред замък. Беше огромен и много впечатляващ. За нещастие не можах да се насладя на гледката заради дъжда. Грабнах си багажа и заедно с Ирина влязохме вътре. Макар краткото време под дъжда и двете бяхме мокри до кости. Посрещна ни някакъв господин в черен костюм. Представи се като иконом. Името му беше Джеферсън. Усмихнах се, но през цялото време гледах в страни. Той взе багажа и помоли да го последвам. Ирина ми кимна с удобрение и аз го направих. Дори не подозирах колко голямо е това място. Който и да беше и да беше собственикът на това място очевидно притежаваше голямо богатство. Коридорът, по който вървяхме беше доста дълъг. На пода беше застлан червен килим. Имаше множество запалени свещи, чиято светлина правеше това място още по-загадъчно. Сенките бяха толкова дълбоки, че вдъхваха заплаха. Но от всичко до тук най-голямо впечатление ми направиха картините по каменните стени. Очите на образите в тях ме наблюдаваха. Плашещо. За това се стараех да стоя максимално близо до иконома. Вече започвах да не изпитвам притеснение от него. И той като мен не беше от разговорливите.
Господин Джеферсън ми посочи една врата. Извади ключ от джоба на сакото си и отключи дървената врата. Остави багажа на леглото и ми подаде ключа. Поклони се учтиво и излезе. Вратата се затвори зад гърба ми. Така останах сама и можех да разгледам. Тогава звънна телефон. Уплаших се, защото не го очаквах. Плахо се приближих и вдигнах слушалката. В началото не познах гласа. Беше Ирина. Каза ми, че след половин час трябва да сляза долу. Съгласих се. Затворих и погледнах часовника. Часът беше 2100 следователно трябваше да сляза долу 2130 часа. За това побързах да сваля дрехите си, защото бяха мокри. После влязох в банята. Беше огромна. Но нямах никакво време да се любувам на гледката. За това се изкъпах и се приготвих. Докато се усетя видях, че ми остават десет минути. Тръгнах, защото не исках да закъснея.
Вървях известно време, но накрая спрях. Огледах се, но нищо не ми се стори познато. Това не трябваше да е така, защото следвах същия коридор, по който бях дошла. Уплаших се. Започнах да се въртя във всички посоки. Накрая спрях. Тогава някой сложи ръка на рамото ми. Скочих. Обърнах се рязко и я видях. Беше момиче на около седемнадесет години. Носеше очила със златиста рамка. Очите й бяха лазурно сини, а косата й беше руса (с цвят на слама). Дрехите й бяха раздърпани. Приличаше на пънкар. Усмихна ми се глупаво. Не знам защо, но ми заприлича на обикновено селско момиче.
-Извинявай, че те уплаших.
-Няма нищо. Аз съм Лина. – подадох й треперещата си ръка.
-Приятно ми е да се запознаем, аз съм Моника. Моника Карлсън. И теб ли те поканиха?
-Може би. Но аз… загубих се.
-Да… Тук е много странно. Хайде. Двете ще отидем долу.
Погледнах часовника си, но беше спрял. За това попитах Моника. Тя забеляза същото на нейния. Всъщност нито един от часовниците покрай, които минахме не работеше. За щастие се появи икономът и ни заведе в трапезарията. Там имаше още няколко души. Ирина също беше там. Имаше един възрастен мъж: Карл Медисън. На около 60 години. Беше леко оплешивял, със сиво-бяла коса и мустаци. Сякаш беше излязал от детективски роман. По професия беше полицай, вече пенсиониран. Следваше млада жена: Карен Милър. От пръв поглед съдех, че е на около 22 години. Беше красива, с дълга червеникава коса и зелени очи. Нещо в погледа й не ми харесваше. Приличаше на истинска кокетка. Там имаше още трима мъже. Първият беше на около 30 години. Казваше се Дейвид Карлайл. Той беше управител на този замък. Имаше тъмнокестенява коса и лешникови очи. Приличаше на истински джентълмен. Следващият беше Майкъл Джеймисън. Висок и мускулест баскетболист. Ето го и последният. Казваше се Широ Аясума. Беше на около 25 години. Беше от азиатски произход. Беше висок и много красив. С черна коса, не особено къса. Тъмни, пронизващи очи. Професията му не беше ясна, той ни гледаше с пренебрежение сякаш бяхме по-низши от него.
Ирина ни покани да седнем. Направихме го. Сервираха ни някаква супа. Хранехме се тихо и спокойно. Никой е говореше. Както си стояхме така изведнъж прозорците се отвориха и задуха силен вятър. Карен извика. Господин Джеферсън ги затвори бързо. Навсякъде имаше листа. В стаята стана много студено. Чухме някакво ехо. Приличаше на зловещ смях. Тогава Карен изпищя и хвана ръката на Широ. Той дори не трепна. Сякаш беше от камък. Не ми харесваше този човек. Тръпки ме побиваха от него. За щастие всичко изчезна. По-скоро се нормализира. Малката Моника ме хвана за ръката. Цялата трепереше от ужас. Сякаш беше видяла призрак. А също бях неспокойна, но всичко това ми се стори съвпадение. Вятърът беше силен и сигурно е отворил прозорците. По всяка вероятност не са били затворени добре.
Никой не продължи вечерята. Преместихме се във всекидневната. Господин Джеферсън ни сервира чай. Всички мълчаха, а госпожица Милър не спираше да прави “мили очи” на онзи сноб Широ. Не че това ме интересуваше. Просто никога не съм харесвала този тип хора. Дразнеха ме. Малката Моника вече беше спокойна. Стоеше спокойно до мен и бавно отпиваше от ароматната течност. Аз не се чувствах на мястото си там.
Ирина ме погледна.
-Нещо тревожи ли те, госпожице Медфийлд?
Стреснах се и вдигнах поглед от чашата си. Преглътнах.
-Какво искате да кажете, госпожо?
-Замислена си.
-Нима тази госпожичка умее да мисли? – Намеси се Карен с първата от многото обиди.
-Повече от вас, госпожо! – Отговорих небрежно.
Странното беше, че изобщи не се притесних от нея. Изненадах се от себе си. Но моят отговор никак не се хареса на жената. Погледа й стана жесток. Сякаш искаше да скочи върху мен и да ме разкъса на малки парченца. Разбира се, тя не искаше да разваля фасадата си на добра жена. И аз не исках да си създавам проблеми.
-Извинете, че ще попитам, но… Защо сме тук?
Щом зададох този въпрос, всички насочиха погледа си в жената. Тя отпи глътка чай и се усмихна.
-Скоро ще разберете. Вече е късно и сигурно сте уморени. Ще разговаряме утре. Надявам се да спите спокойно.
Тя стана от стола си и спокойно излезе. Всички гледахме след нея. Полицаят стана и рязко остави чашата си на масичката, като разля част от течността. Изглеждаше ядосан или поне изнервен. Напусна стаята. Един по един всички се прибрахме по стаите си. Бях много уморена и веднага си легнах. Заспах дълбоко. Дори и земетресение не можеше да ме събуди. Поне така си мислех. Беше приятно, защото завивките и възглавницата бяха меки и удобни. Чувствах се като принцеса. В стаята бе много тъмно, защото тази нощ луната се криеше зад облаците. Нищо не се виждаше. Тогава дървената врата изскърца. Не чух стъпки. Отворих очи и леко се изправих. Прозях се и разтърках очи. Не виждах нищо. Там нямаше друг освен мен. Поне така си мислех. Ненадейно нещо или някой ме бутна. Легнах обратно на възглавницата. Някой ме притискаше, не можех да помръдна. Това трая само няколко секунди. После отново бях свободна. Треперех. Бях ужасена до смърт. Не можех да заспя отново. Не мина много време и в стаята ми влезе Моника. Беше в същото състояние като мен. Ужасена. Помоли ме да остане до края на нощта. Съгласих се, защото и аз не исках да оставам сама. Направих й място и тя легна до мен. Не спахме, а си говорихме до изгрев слънце. Бяхме много уморени. Облякохме се и слязохме долу. И другите не изглеждаха добре. Изключвам господин Аясума. Него нищо не можеше да го притесни. След като Ирина и господин Карлайл дойдоха, господин Медисън удари с юмрук по масата.
-Какво става на това проклето място? Цяла нощ се случват странни неща.
-Какво искате да кажете под “странни”?
-През цялото време прозорците се отваряха и затваряха. – Обясни полицаят.
-Аз пък чувах смях. – Каза Карен.
-Баскетболната ми топка не спря да подскача из стаята. – Каза Майк.
-Лампата светваше и угасваше сама. – Добави Моника.
Очевидно Ирина, иконома и г-н Карлайл не са имали проблеми. А г-н Аясума не смяташе за необходимо да споделя.
-Ами ти, малка моя Лина?
-К-какво аз?
-Някакви преживявания?
-Трябва ли да отговарям?
Тя кимна.
-Някой или нещо ме притискаше към леглото. Не можех да помръдна. След това просто изчезна. Сигурно е било плод на въображението ми.
Икономът ни каза, че закуската е сервирана. Отидохме да хапнем. Този път местата ни бяха различни. Аз извадих лош късмет. Трябваше да седна до онзи надменен човек. Той не беше по-очарован от мен. Не смеех да вдигна поглед от чинията си. Тогава той проговори.
-Ще обясните ли какво става, госпожо?
Всички се вторачиха в него. Гласът му беше някак особен. Впечатляващ, вълнуващ. Карен го гледаше с блестящи очи. Още малко щеше да му се хвърли на врата.
-Разбирам. Историята на този замък е доста дълга. Голяма част от нея е много мрачна.
-Настояваме да ни кажете истината. – Каза господин Карл.
-Можете да я разберете, ако потърсите в библиотеката и в Интернет. Днес нямам време за това. Трябва да отида до града. Не знам дали ще се върна скоро.
Жената се усмихна и стана. Майкъл гледаше след нея. В очите му се четеше любопитство. Мисле, че я харесваше по някакъв начин макар, че тя беше по-възрастна от него. Другите бяха доста изнервени заради случилото се. Това място беше много особено. След като госпожата излезе, всички погледнаха към господин Карлайл. Той беше управител или пона така каза. Със сигурност знаеше как стоят нещата. Но не мислеше да ни каже нито дума. Това ядоса всички. Аз само наблюдавах. Всъщност да си само наблюдател ни беше чак толкова лошо. Така можех да опозная хората около мен. Не се забърквах в неприятности.
Храната беше вкусна. Исках да се запозная с готвача. Причината беше в това, че исках да опозная това място и всички, които го обитават. И без друго щяхме да останем там по-дълго отколкото ни се искаше. Сърцето ми биеше лудо. Не знаех причината. Имах чувството, че някой ме наблюдава. Дори и да бях сама в стаята, аз пак усещах това плашещо присъствие. Както си стоях, започнах да се задъхвам. Сякаш нещо притискаше гърдите ми. Изправих се и избягах от трапезарията, оставяйки въпросителни погледи след себе си. Не се качих в стаята си, а излязох на двора. Беше много голям на светло. Следите от дъжда почти бяха изчезнали. Направих няколко крачки напред. Затворих очи и дълбоко поех въздух. Беше толкова чист и свеж. Не беше като този в града. Може би това място не беше толкова зле. [/b]
[justify]
Върнете се в началото Go down
http://darkvampirelady.webs.com/
 
~ГОСПОДАРЯТ НА ДУХОВЕТЕ И ПРОКЪЛНАТИЯТ ЗАМЪК~
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
House of Night :: Лично творчество :: Произведенията-
Идете на: